Бях почти на 3 годинки. Нямам кой знае колко спомени от тогава, но помня
много ясно, как с тате стояхме в двора на болницата, мама махаше щастлива от
един прозорец на четвъртия етаж и викаше: "Момче е, Камъче (така наричаше
тя тате)! Син имаш!"
За детската ми главица емоцията на тате е била трудно уловима. Не си я и
спомням. Само знам, че се чудех, защо не мога да гушна малкото бебе веднага... А беше само за гушкане. Едни дебели, червендалести бузки придаваха на
личицето му идеална кръгла форма... ядеше като за последно всеки път... А как
се смееше захласнато!
Веднъж, като беше на 3 пък така ме захапа, че ми скъса пуловера...
Обичаше да разсмива мен и Цъфи, докато играехме на улицата...
Всичко правехме заедно.... кога с бой, кога в смях...
Спомням си и когато нашите донесоха скицата на новия ни апартамент, чийто
стоеж все някога щеше да започне, как се криехме нощем под завивките и
планирахме как ще си направим там скривалище... И в същия този апартамент пубертетските нощи, моите и неговите,
прекарвахме в дълги разговори...
След години той беше там, в най-кошмарните ми моменти... хокаше ме,
говореше ми и прегръщаше... опората ми, приземителя ми, моето братле....
После замина далеч... стана мъж... съпруг... баща... И остана тук... ето
тук, в дясно... дето все тупти...
Днес пълни 40! И прилича във всичко на татко... Но повече на себе си!
Вики, обичам те от онзи ден в двора на болницата и завинаги!
Благословен
да си, мое мило братче!
Автор: Роси Недялкова
Благодаря Ви, че бяхте с мен! Споделете статията с приятелите си! А тук съм приготвила още някои интересни неща за Вас:
