Малка, дребна старица. Дори по-млада като беше, пак така я помня – прегърбена от заболяване, с побелели тънки косици, които навремето сплиташе на дълга плитка, по-тъничка от малкото ми детско кутренце. После завиваше на охлювче, бодваше две фибички и хукваше. Дясната суха ръка винаги беше свита в лакътя. На нея висеше чанта – с калъф, в който държеше очилата за четене, малко портмоне - от най-обикновените с метално копче, в което имаше не повече от 2-3 лева и… Библия.
Беше израснала в бедност. Родителите й, преселници от Сърбия, номадствали из селата от Първомай до Пазарджик. Баща й строял мелници. Поработвал малко в тях, после ги продавал и… отново на път.
Сигурно затова толкова я влечеше все да хайманосва.
„Хайде ма, Олге! Цял ден та няма!“ Измърморваше дядо ми, чувайки я да хлопва вратата. Не че кой знае колко му трябваше, ама едно време така бяха хората – у дома да е! Па и да си мълчат, друго си е да е у дома.
Лятос мама и тате ни оставяха в Септември. За цялата ваканция! Обичах игрите, не бях и от послушните. Баба и дядо бяха строги, ама обичаха. Сурово, обаче обичаха.
Грабвам филията „циганска баница“ и хуквам да лудея, а дядо: „Хей Росе, кат залезе слънцето да си у дома!“
„Какво слънце, бе Иване?! Не видиш ли, че е облачно!“
Така ме спасяваше баба, пък после идваше по тъмно с почти незрящите си очи да
ме забира из улиците.
На всичкото отгоре, бях и злоядо дете. Та баба бе решила да ме „лекува“. Сварила билка пелин и в едни мънинки чашки, като напръстник подава: „Не ща ма, бабооо! Горчиии!“ „Няма не щеш! Няма да излизаш, докато не го изпиеш! Надигай!“
А следобедния сън бързо-бързо дърпаше клепачите на две кикотещи се хлапета (аз и брат ми), само при вида на дългия стрък коприва, подаващ се небрежно през прозореца на тихата стаичка. Думи и викане не бяха нужни. Голяма сила има стрък коприва!
Ама да ви кажа и за Библията. Баба Олга бе позната в цялата околия. Бе изградила няколко църкви, все събираше дрешки, обувки, носеше ли носеше с хърбавото си телце по влаковете. Учеше хората да вярват. Понякога дори ги заставяше! Леля ми й пращаше пари на няколко пъти да си купи пералня, да щади малко артритните си ръце, а тя все в книги ги обръщаше. И раздаваше.
Пораснах. Вече не ходех за цяло лято при нея. Тя грохваше все повече и повече. Глаукома, перде, гърбица, мозъчен тремор, безсъние… И все: „Добре съм, баби! Доколкото Бог е дал, добре съм!“
И един ден баба ми разказа за Чудото!
„Дядо ти, Росе, нали знаеш, че от удара му остана едно
дращене в гърлото, дето все кашльоти. И лятос лесно – той в едната стая, аз в
другата. Ама зима идеше. Няма пари две стаи да топлим. Като се притесних! Какво
ще правя! И без друго все хапчета за сън вземам. А сега? Тъкмо ще заспя, той ще
се закашля и край с моето спане!
И започнах, бабе, да се моля! Господ да ми прати чудо!
И Той ми прати! Аз си спя на лявата страна и така си
затискам лявото ухо, та не чувам с него. И изведнъж … оглушах с дясното! Сега,
бабе си спя, като бебе! Слава на Бога! Това ако не е чудо, какво друго!“
Чудо! И едно огромно, огнено, хлопащо за другите и
безкрайно благодарящо сърце, побрано в в едно сухо, болно, нищожно малко телце!
Баба сега си почива от всички болки. Липсва ми ужасно! Когато имах голяма грижа, обаждах й се да се помоли за мен. Тя ме утешаваше, когато трябваше ме скастряше хубаво, но се молеше! Сега… опитвам да я продължавам аз… и да показвам Чудото….
„Щастието, Росе, е въпрос на гледна точка. То не зависи от никакви външни обстоятелства!“ Това изчегърта баба ми в моето плахо сърце! Изрисува го с живота си, гравира го с безкрайните си болки, за които не разказваше и го поля обилно с пелин – от ония, за апетит, в напръсничето!"
Автор: Роси Недялкова
Благодаря Ви, че бяхте с мен! Споделете статията с приятелите си! А тук съм приготвила още някои интересни неща за Вас:
 |
| Моето несъвършено съвършенство |
 |
| Подаръци всеки ден |
 |
| Уморих се да бъда постоянно болна |
